В младите ми години, спортът винаги е бил средство за доказване.
Доказване на физически качества и умения, но най-вече на характер и воля пред останалите момчета.
Мисля, че в детството и в юношеството, спортът трябва да има точно тази цел - да изгражда характери. Средата на конкурентност и ясно поставени цели създават добри условия, за да се възпитаме на упоритост, решителност и целеустременост, както и да придобием психическа устойчивост. Това са все качества на характера, които ни изграждат, не само като спортисти, но ни
предопределят и като личности в бъдеще.
Хубаво е да знаем, че желанието за успеха и победата, трябва да идват от самите деца, а не от
манията за успех на родителите.
Спортът, както и изкуството трябва да се захранват от желание и обич, а не от императивност.
Емоциите често размиват границата между подкрепа и натиск от страна на родителя.
Виждал съм бащи и майки да изземат функциите на треньорите в опит да налагат мнението и
амбициите си. Това обикновено влияе деструктивно на детето. Обичта към спорта се превръща в ангажимент, доказване пред родителя, страх от провал и постоянен стрес. Важно е детето да осъзнава, че избора е негов, а не на друг. Само тогава усилието и отговорността, ще бъдат приети лично и ще съграждат, независимо от успеха или загубата. Извън високите спортни постижения, медалите и рекордите, спортът има задачата да доставя удоволствие, здраве и социална интеграция. Това означава изграждане на навици и дългосрочност. Това е истинската стойност на спорта.
Спортът, който да ражда обич!
от Александър Славков, президент СК "Ипон"