-“Добре де, за един спортист моделът е ясен - да стане шампион, затова мотивацията и целта са лесни, но кой и какъв е моделът, за който ти говориш и къде е целта..?” - това е въпрос, който скоро ми зададе един приятел.
Знам, че когато няма ясна цел хората се губят. Губят се големите, да не говорим за децата и подрастващите. Особено в съвремието ни...
Макар, че от доста време не водя групи за деца, често говоря с родителите на децата, когато провеждам семинари. Питам ги, защо са записали децата си точно на това, каква е била целта им, какво очакват, колко дългосрочно, като спорт ли го приемат или търсят и друг аспект..?! Съзнавам, че отговорите хич не са лесни. Истината е, че отговорите не са лесни и за самите инструктори, та камо ли за родителите.
Затова се обръщам така:
Уважаеми колеги, всеки от нас би трябвало да разбира, че зад бойните изкуства не се крият само медали и успехи. Смисълът не е в това. Това е само емоцията, емоция която си заслужава да бъде изпитана, но с времето често носи повече разочарования, отколкото познание и радост. Зная го, знаете го и вие… Бойните изкуства предлагат да практикувате с цел самоусъвършенстване до преклонна възраст.
И още! Предлагат модела на човек, отстояващ принципите и морала си. Човек, който умее да приема загубите така, както приема и победите си - хладнокръвно. Човек, който знае какво е чест, който знае, че да уважаваш противника си е достойно. Човек- едновременно войн и миротворец. Това е житейска цел. Това е доживотен дълг. На това възпитават всички японски майстори, с които съм имал честта да общувам. Такива са всички мои учители. Това е нашият Път, нашата мотивация. Ето това казвам на родителите. Защото те са почукали на нашата врата, но ние сме тези, които трябва да отворим.
Да им отворим широко!
от Александър Славков, президент СК "Ипон"